Днес е трудно да намерим думи, за да опишем това, което се случва в нашия свят, каза на пресконференция днес Нобеловата лауреатка за литература за 2015 г. Светлана Алексиевич. Беларуската писателка е специален гост на 39-ото издание на Празниците на изкуствата „Аполония”. Днес тя отговаря на журналистически въпроси, а модератори на срещата бяха Маргарита Димитрова, артистичен директор на „Аполония”, и Мариана Кацарова, специален докладчик на ООН по правата на човека в Русия. 

Това е второто участие на писателката в програмата на фестивала в Созопол. Снощи тя участва в срещата „Разказ за катастрофа и катастрофата на разказа” в Художествената галерия на морския град.

На въпроса как се лекуват и лекуват ли се въобще невидимите рани по духа, които причинява войната върху човечеството,  днес Алексиевич отговори, че самата тя се е питала същото, докато е пишела първата си книга за войната – „Войната не е с лице на жена”. 

„Няма лекарство, което да излекува раните от войната. Но сега трябва да се обърне особено внимание на хората, които се връщат от войната, да се излекуват раните в техните души”, каза писателката. Тя допълни, че в момента е много е важно как ще разкажем какво се случва на украинците и на беларусите в тези съвременни условия. „Важно е това, което вие ще напишете”, подчерта пред журналистите тя.

 „Трябва да се оттеглим от войната колкото се може по-далече, защото тя във всички случаи нанася травми – няма значение дали седим в комфорта на дома си и гледаме телевизия, или сме в интернет, когато научаваме новините от войната”, смята Алексиевич. „Съгласете се, че светът на всеки от нас е разрушен, след като тази война започна между Русия и Украйна”, каза още тя.  

„Днес е трудно да намерим думи, за да опишем това, което се случва в нашия свят.  Изглежда, че днес имаме присъстващ адресат – култура на войната. За войната е казано и писано страшно много. Но днес трябва да преосмислим всичко това и да хвърлим един нов поглед към тази война, да намерим нови думи за нея”, каза писателката в отговор на въпрос за „катастрофата на разказа”, зададен от Панайот Денев, генерален директор в периода 1997 - 2002 г. 

„Путин преобърна мисленето за войната. Европа не е мислила за това, че може да има нова война до този момент”, каза авторката. Тя посочи,  че в момента пише за Беларус и за това, което се е случило в родината й през 2020 г., като в книгата ще включи и войната в Украйна. „Трудно се намират в момента думи”, смята Светлана Алексиевич. Според нея, в момента в Украйна има много хора, които казват, водени от отчаянието, което изпитват, че няма вече да слушат Чайковски и Шостакович или пък да четат Достоевски, защото са руски творци. „Аз виждам в това вик на техните души”, казва писателката. 

„Катастрофите, на които станахме свидетели и почти участваме в тях през последните 10 години, засегнаха почти всички. И ние трябва да намерим в този смисъл нови думи и нови смисли, с които да опишем всичко това”, смята Светлана Алексиевич. Според нея обаче хората, които работят с думи, не трябва да се отчайват. „Ние просто трябва да работим с тези нови думи”, смята тя. 

Доц. Георги Лозанов, директор на дирекция за знание и култура в , зададе на Нобеловата лауреатка един от „най-болезнените”, според него, съвременни макроисторически  въпроси. „Защо Русия не успя да се приобщи към външния свят след разпадането на Съветския съюз, каквито надежди имаше?”, попита той. 

„През 90-те години също съм писала в моя книга за срещи, които съм имала по време на командировките ми в отдалечените региони на Русия. След като се връщах от там, провела разговорите с моите събеседници, аз разказвах в Москва колко е страшно да видиш нещата, които се случват и които чувам там”, разказа Светлана Алексиевич. Допълни, че е изразявала опасенията си с думите: „Страшно е да си помисля какво ни чака занапред”. „Защото в най-отдалечените кътчета на Русия обикновените хора се чувстваха ограбени от това, което се е случило след разпадането на държавата. И това е именно нещото, върху което стъпва днес Путин”, каза още тя.  

На въпрос от залата защо се е насочила към писането на документална проза, Алексиевич каза, че „по неволя в днешно време всеки е политик”. „Лошото е, че днес времето лети много бързо. Ние не можем да си позволим да описваме отминали отпреди 50 години събития. Виждате какво се случва през последните 20-30 години – как всичко стремително се променя. Това е нов свят, с нови изкушения на злото”, допълни тя. Според нея в момента е трудно да си представи как някой, подобно на монах в уединение, може да отдели години живот, за да напише нещо. „Аз затова избрах този жанр. Главният герой би трябвало да е свидетелят, човекът, който участва в конкретното събитие”, подчерта писателката. 

Светлана Алексиевич разказа, че преди да се посвети на книгите, е работила 7 години като журналист. По думите й, това й е било също толкова интересно, колкото когато е била дете и е слушала историите на бабите по пейките, които са разказвали за починалите си на фронта мъже. „И аз реших, че романът като форма не е задължително да се придържа към класическия начин за писане на романи. Реших, че искам да правя романи на гласовете – гласовете, които интервюирах и чувах. И че сюжетът трябва да бъде какво казват тези свидетели на случващото се. Когато те го казват, го правят много концентрирано и точно. Става дума за свидетелство от войната”, каза Алексиевич. 

„Всички тези разкази за това, че това не може да бъде никаква литература, не е вярно, защото виждате как през последните години се променят всички форми на изкуството. И не можем да кажем, че всички други форми на изкуството могат да се променят, а писането трябва да остане в канона”, посочи беларуската писателка. „И тук искам да потвърдя мисълта, че човек трябва да прави това, което смята, че е длъжен да прави”, допълни тя.